По статия на National Geographic, текст: Любомир Кюмюрджиев

Знаем, че „Карачани” означава от турски ”черни бегълци” и това название идва от цвета на дрехите, които тези хора носели в миналото. Оказва се обаче, че най-старите им носии били тъмночервени. Те самите се наричат „влахос”, ала не са власи. Някои изследователи ги смятат за потомци на елинизирани траки, но в техния език са се запазили стотици думи, които се срещат и в „Илиада”, а елементи на традиционния им сватбен ритуал са описани в творби на Еврипид.

Други предполагат, че дедите им са старото население на Балканите, предшестващо и елини и траки. Наричат ги „Последните номади на Европа”. Докато каракачаните вярват, че невинаги са били номади, и пазят спомен за падането на Константинопол, от чиито стени са се сражавали срещу турски завоеватели. От векове са ревностни християни, но вярванията им демострират редица предхристиянски елементи. Тези хора пазят удивително силни семейни връзки и познават не само преките си роднини, но и почти всички останали представители на етноса в района, както и далечни братовчеди живеещи в Карлово, Самоков, Карнобат, Берковица или в Гърция. Техните фамилни обединения, наречени „оджак” функционирали чак до края на 1958 год., когато стадата им били иззети от комунистическата власт, а самите каракачани - заставени да се заселят в различни села и градове. Новият начин на живот им донесъл множество трудности и несгоди и поставил вековните им ценности на изпитание. Въпреки това каракачаните имат една пословица: ”Каракачанинът е човек, който с вскичко се справя”. А и вече нищо не може да се върне назад, а и да се върне старият им бит, никой не би издържал на несгодите в планината. За жените от този етнос има твърдения, че имат ясен и остър поглед и се познават по походката. Дори е направено измерване, което показва, че очите им са леко раздаличени, а лицата им обикновенно са широки. Разстоянието между зениците на каракачаните е най-голямо в тази част на Европа. Преобладават тъмните коси и очи.

Векове наред песните на тези хора са играли ролята на исторически хроники, тъй като често разказват за конкретни събития. От тях може да се съди, че преселенията на каракачаните са започнали от 1822 год., след кланетата извършени от Али паша. Интересното в езика им е че всички каракачани, макар и пръснати по територията на България и Балканите, говорят на един и същи диалект. Това дава основания да се твърди, че някога тези хора са живяли заено, дори се говори за района Аграфа в северозападната част на континентална Гърция. От там тръгнали групи, като най-голямо разселение е имало в Рила и Пирин, откъдето постепенно навлезли в Стара Планина. Там заели обширни територии, които използвали за летни пасбища на стадата си.

„Калива” е традиционното каракачанско жилища-колиба. Във всяка калива живеело по едно семейство, а до калива са се строяли „каливула”-малки колибки за съхранение на багажа. Имало е и „чатури” нещо като палатки, които ползвали когато са били на път. По традиция жените са правили колибите, те са изграждали и пещите. Жените правели повечето неща, докато задължението на мъжете било едно - да пасат многобройните стада.

Понастоящем в България живеят 24 000 каракачани, трудно и почти невъзможно става опазването на етнос в сегашния ни глобален свят. С тази дейност са се заели дружествата и федерациите, който се опитват да запазят жива традицията да я предават и разпостраняват на поколенията.

В Сливен в местността Карандила ежегодно се провежда събор на каракачаните в България. Това събитие е изключително интересно за гледане и веселие. Там човек може да се запознае с уникалнита обичаи на този етнос, да се нагледа на прекрасните им носии, хора и да послуша песни, които никъде не би чул.